Превърнахме се в разрушени къщи
с заключени врати, но без основи.
Забравихме, че ние сме си „вкъщи“.
Рушахме вътре, вън градяхме нови.
В Душите ни огнището угасна,
измамено от външни топлини.
Хукнахме нанякъде, че беше тясно.
Че как е тясна къща без стени!?
В кал потънаха дворовете
по друмища да търсиме цветя.
Сами копаехме с ръце гробовете
на останалата си без дом Душа.
Ослепихме си сами очите
да дирим вън любов и красота.
Превърнаха се в нощи дните
във вечна зима нашите сърца.
Деца създавахме, та да ни топлят
в незнание, че идват от Любов.
Обрекохме ги в нашето недолюбие
на непоискан свят- объркан и суров.
Забравихме Земята да целуваме,
небето да прегръщаме с Душа.
Вървяхме не по своите Пътища
и не със своите парещи сърца.
Сега разравяме жаравата
с Души оглозгани, останали без глас
и молим въгленче да е останало
да ни покаже Пътя към самите нас!
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна