Видях го полегнал,
далеч от РодаТа,
с белег на чело,
прегърнал Душата.
Сълзите му мъжки
дълбали бразди,
в очите му пламък
нестихващ гори.
Родата го чакаше,
Дъх притаила.
Небето заплака,
изпрати му сила.
Приседнах до него,
развързах сърце.
Положих си челото
и двете ръце.
С устни отпих
от болка вековна.
Затоплих със дъх
мъка чутовна.
На рана положих
мехлем от Звъника.
В ръцете му сложих
букет дива иглика.
Събуди се камък
с вековна Душа.
Намери си Пътя
и прегърна родА.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна