По Пътя прашен Лазар вървеше.
Малък пред него човекът стоеше.
Усмихна се Лазар с лека тъга.
Не беше разбрал човека света.
На рамо преметнал вехта торба.
в книгите диреше той чудеса.
А чудото тихо в гърдите му спеше,
чакаше сам да си спомни що беше.
Но човекът не помнеше и затова
молеше Богът за свойта съдба.
-Що дириш човеко? – Лазар го спря-
От дълъг Път идеш с тази торба.
Примигна човекът и засия.
Познал беше Лазар и сред прахта.
Отпусна пред него вик и мълчание.
Уморено изпусна тъжно ридание:
– Кажи ми Лазаре, как от смъртта,
се вдигна от гроба и от пръстта?
Къде е Пътят? Къде е Вратата?
Къде да диря на Бога ръката?
В кои ли писания тайна е скрита
за Животът и за съдбите?
Нозете ми в търсене веч се препъват.
Очите не виждат, ушите не чуват.
Лазар пристъпи, с очи като бездна,
побрали в себе си Душата му звездна.
Ръка той положи на човека в сърцето,
а с другата махна и зачеркна небето.
– Човеко, – подума с глас като вятър –
ти в книгите дириш на Бога театър.
Торбата ти тежка от думи е пълна,
а истината в сърцето ти не покълна.
Чакаш отвън да се стори магия,
а в гърдите ти диша месия.
Не гледай нагоре, не дири във далечното,
ти сам си Вратата и Пътя, и Вечното!
Не си странник, изгубен в тъмата,
ти сам си Пътят и Светлината.
Възкресение няма в гробната ниша.
То е в теб, ако си готов да го вдишаш.
Притихна човекът. Торбата му падна.
Усети в гърдите си жаждата гладна —
да спре да се моли за чужди съдби,
че Бог в него шепне: „Помни и бъди!“
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна