В сърцето на Странджа мракът е светъл.
Извира легенда от хладен кристал.
Докузак лее своя глас многоцветен,
от девет извора сила събрал.
Водите му – самодивски плитки,
се спускат в чудо по мъха зелен.
Приказка в скалите е вплетена.
Пазител на дух, от векове съхранен.
Тази светиня говори без думи
чрез камъка древен и водния прах.
За вълшебство родило РОДина,
от Бог нарисувана с обич, без страх.
България в капка роса се оглежда,
в шума на каскадите пее за нас.
Докузак е олтар на жива надежда.
На Земята ни – най-чистият глас.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна