На дните в началото, сред морската пяна
родила се цялата, в зеленина изтъкана.
Нарекли я Странджа – странна и тайна,
уж гора, а море е – безкрайно,… омайно.
С дъбове стари – с човешки очи
и вятър в клоните, който слово реди.
С потоци сребърни нишки от приказен сън,
с човешки въздишки и звезден звън.
В Сърцето ѝ скрито, в дълбоки гори,
цъфти зеленика – ключ към врати.
Тя порта отваря само в нощта,
когато луната е господар на света.
Тогава земята започва да свети,
и ражда Души с дъх във вековете.
В Българи силно жаравата пламва,
сърцето не трае, Душата се радва.
Боса девойка в огъня стъпва.
Болка не носи – лице не помръква.
Душа не изгаря, а в пламъка плува,
ведно с богове от дявол лекува.
Велека запява – хем кротка, хем дива,
в прегръдка с морето тя си отива.
А Странджа остава – със тишина.
Най-старата приказка на тази страна.
Не просто камък, нито дървета,
А жива молитва от небето подета.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна