Ноември оголи дърветата,
които октомври помилва.
Осиротяха бавно небетата.
Снегът заваля …и засилва.
В гората стария габър
прегърна нежно снега:
-Толкова дълго те чаках,
за малко без теб да умра.
Разклати клони вековни –
видяли толкова пролети,
изпяли толкова есени,
изпратили толкова полети.
Въздъхна старото дърво
и затанцува със снега
прискъца дънерът изнемощял
и не дочака пролетта…
Снагата му полегна бавно
на гората в мократа земя.
Заплака планината жално.
Без син останала – осиротя.
Сълзите и се вляха в корена
на поваленотото дърво.
Снегът валеше, а от спомена му
до скършения габър се роди стъбло.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна