В едни времена, сред мъгли и поля,
където земята със небето се сля,
живееше кон със грива от дим,
неуловим, горд и ничии любим.
Препускаше сам под сребриста луна,
не знаеше какво е вина, ни юзда.
Веднъж, сред зима, в студ и беда,
намери коня човек под звезда.
Беше слаб и с измръзнали длани,
с поглед угаснал и със стари рани.
Конят не трепна, не литна в галоп,
а сведе глава над снежен окоп.
Не със сила, нито с тежки юзди,
човекът докосна тези гърди.
Стана магия – в този миг кратък,
Конят – Вятър му стана приятел.
Оттогава са двама един силует –
през кал и огън, минават напред.
Конят дарява своята мощ,
човекът минава и най-черната нощ.
Когато човекът е тъжен и плаче,
конят е тихото рамо във здрача.
Когато светът е студен и суров,
конят му носи най-чиста любов.
Той не говори с думи човешки
и му прощава всичките грешки.
Очите големи, дълбоки и черни,
крият векове от Души – най-верни.
Кон за човек не е просто бяг,
а мост над бездната и роден праг.
Препускат двама под синия свод,
човек и кон ведно цял живот.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна