На високата поляна
под бора стар и уморен,
Душата се подпря на рамо
и стон изпусна спотаен.
Смирена с длани го обгърна
и сля се с древното дихание.
Душата и дървото старо –
през време минали и растояния.
Дървото дъх стаи пък рече:
Навярно много си тъкала,
и тук пристигна тази вечер
себе си докрай раздала?
Вземи си дъх, пък почини си
разбридала си свойта нишка.
Полей ме с сълзи. Ще събирам
разкъсантата ти въздишка.
Душата се взриви в ридание
и вплете сълзи в коренът на Бора,
а той прегърна я в мълчание
и с клони я надигна към простора.
И грейна Райко във усмивка:
-Добре си ми дошла Душа!
Ти знаеш ли че си щастливка,
с този корен , в таз гора?
Но стига вече усмири се.
Недей да връзваш скъсано сукно.
Щом няма дъх у него откажи се-
разкъсано е за добро.
Душата сила слънчева поела
погали с дъх приятеля си стар.
Игличките щастливо зашумяха –
той разтовари нейния товар.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна