Сред сенките
на старата дъбрава,
слънцето на прах се рони.
Гората дом създава –
подслон за слънчеви Души
под вековни корони.
Пътеки няма –
само стон на клони
и мек килим от минали лета.
Светлината плахо
тъжни сенки гони
и гали младите стебла.
Тихо е на Бяла вода.
Времето е спряло
в полумрака.
В зелен воал
от тиха светлина
гората пее Тишина и чака.
Жена като сянка премина
през времето
без да си гледа в нозете.
Гората я позна
и спря да пее,
после клони си разплете.
Реката под земята
се събуди
и под краката и простена.
Една Душа
във мигом се пробуди
и литна към жената устремена.
Един прозорец
в храсталака гъст,
през който вятърът
едва минава,
припомни си, че всяка земна пръст
в себе си вълшебство
притежава.
Една Българка
По волята на Бога и избора на Душата си тук и сега просто Милѣна